СЕДЕМТЕ ПЪТЯ ЗА ДУХОВНА РЕАЛИЗАЦИЯ

Според древните традиции са съществували седем пътя за духовна реализация, седем езотерични пътя, наречени някога „тайни пътища за реализация“. Кореспондират на познатите ни от книгите седем лъча, седем модалности или съставни форми в човека. В исторически план също отговарят на седемте дисциплини, които можели да се следват от човека, за да постигне успех в своята истинска професия и учение: три от тях били философски, другите четири – свободни изкуства.

По същия начин се свързват и със седморната структура, която според древните се отразява както в човека, така и в космоса. Човешкото същество не е съставено само от тяло и душа, неговата същност е много по-сложна. Древните потвърждавали, че човек притежава седем вътрешни носителя, от които произлизат и седемте пътя за духовна реализация.

Не можем да разделяме различните части, от които сме съставени. Всички те са вплетени в нас и са неделими. Човекът не е робот, който може да бъде включен и изключен. Затова понякога, когато спим – говорим; пеем без да знаем защо; текат ни сълзи от очите без видима причина. Това е плод на тези мистериозни комбинации на толкова неща, които не зaбелязваме.

Нека да започнем от пътя на волята. Винаги обаче трябва да имаме предвид, че тези седем абстрактни пътя са приложими на практика само когато се комбинират, защото воля, която няма разум, който да я рационализира, емоция, която да я оцвети, живот, който да я поддържа и тяло, което да я отразява, не е воля, а невидим призрак. Такава воля не може да задвижи напълно нищо. За да бъде двигател, има нужда и от нещо, което да бъде задвижвано. Ако волята е изцяло абстрактна, изглежда несъществуваща. Може да има битие, но не съществува. Липсва ѝ главният атрибут на живота – съществуването – и от практическа гледна точка изглежда несъществуваща.

Първият път е пътят на волята. Всички знаем, че волята се проявява като едно вътрешно желание за реализиране на дадено действие. В днешно време нашата воля е заплашена от изкуствената масовост, която извлича полза както от манипулирането на масите, така и от различни елементи на плутокрацията при манипулирането на големи суми пари, и всичко това завършва с унищожение на нашето вътрешно битие. Когато искаме нещо, нормално не поискваме това, което наистина желаем, а това, което пропагандата ни кара да желаем. Когато отиваме да гласуваме, не гласуваме, следвайки нашето вътрешно убеждение, а следвайки това, което сме прочели на плакатите или по изкуствен начин ни е било втълпено чрез някоя медия. Тази воля не е нашата, била ни е натрапена отвън.

Затова би трябвало да укрепим реализацията на волята посредством вътрешния индивид. Не става дума за индивидуализъм в смисъла на егоизъм, който ни отделя от другите, а за това да бъдем себе си не от гордост, а от любов към истината, защото нито Бог, нито някой друг може да ни отнеме нашата същност, това, което наистина сме. С всичките ни дефекти и слабости, вътрешни страхове и съмнения всички сме несъмнено неповторима част от Природата. Различни сме и именно в нашата своеобразност се крие тази специална стойност. Сякаш сме малки, направени на ръка грънчарски съдове от ръцете на Бог по такъв начин, че всеки притежава своя отличителен белег, което показва, че не сме продукт на някаква монтажна линия.

Вторият път е пътят на интуицията, на религиозността, където основното се нарича духовно просветление, което в наши дни предизвиква разнообразие от интерпретации. Трябва да разберем, че виждаме различните цветове благодарение на това, че съществува светлината. Ако я загасим, всичко ще изглежда еднакво, в тъмното не може да се различи нито светлината, нито цветовете. Самата светлина ни позволява да различим цветовете. Без нея не можем да познаем отделните неща. По същия начин, за да можем да определим своите ценности, се нуждаем от светлина, духовност или казано по-просто – религиозност. Не вярваме, че единствената разлика между човека и животното е само в еволюционното развитие. Именно способността да бъде религиозен е това, което го прави човек. Най-примитивният човек, изгубен в горите, саваните, в далечните планини, поставя камъни един върху друг и се прекланя пред непознатото Битие, Създателя на Вселената. Този човек вдига своята ръка и се опитва да посочи на хоризонта мястото, откъдето идват при него всички неща. Никое от животните не може да направи това, никое от животните не чувства религиозността у себе си.

Днес, когато живеем в света на сляпата конкуренция, колко хубаво би било да съществува любов, но не в общоприетия смисъл на думата, а една дълбока любов, която, подобно на тази на Христос, ни кара да обичаме другите, както обичаме самите себе си, а понякога дори и повече. Това би бил най-сигурният път за духовна реализация.

Третият път за духовно развитие е чрез разума. Има някои хора, най-вече тези от определени школи, прекалено повлияни от един погрешно тълкуван ориентализъм, които твърдят, че не трябва да се размишлява, нито да се мисли. Веднъж попитали Сократ, откъде идват мъртвите и той отговорил, че идват от живите. След това го попитали, откъде тогава идват живите и той казал, че идват от мъртвите. Така обяснил само с четири думи цялата теория за реинкарнация. Ако се помисли правилно, без значение дали изглежда истинно от рационална гледна точка, виждаме, че изказването следва една неоспорима логика. Системата на силогизми, свързани по един правилен начин, е нужна, за да се разбере един свят, който има логическо-философски фон. Това позволява да се говори за Логоса на света, за неговата интелигибелна част. По този начин дори в религиозните книги, където се използват прости думи, за да могат да се разпространят по целия свят, казват, че „Слово“ или „Думата“ е това, от което са се породили всички неща.

Практическият и ежедневен разум ни дава възможност за едно основно познание, да можем да измерваме, претегляме и сравняваме. Един предмет изглежда стар в сравнение с друг по-модерен и същевременно е нов в сравнение с друг по-античен. Разликата между голям и малък следва същата логика. Въпреки това едно нещо не може да бъде старо и едновременно да е ново или пък голямо, и в същото време – малко. Виждаме, че имаме нужда от друг начин, по който да можем да разберем света и самите себе си, да знаем къде се намира истината. В ежедневието нещата ни убягват, защото не притежават истински качества.

Оттук произлиза и третият път – път, изключително философски в класическия смисъл, пътят на чистия и абстрактен разум.

Четвъртият път е духовната реализация посредством конкретния разум. Позволява да групираме и събираме материалните проявени неща. Можем да извършваме цяла серия от пресмятания, мнения и преценки и благодарение на това притежаваме способността да пишем книги, да водим разговори, уповавайки се на разбирането си за количественото и очевидното. Паметта ни позволява да запомняме и ни дарява със съзнанието за това, кои сме ние самите. Такъв е четвъртият път.

Петият път е този на емоциите. Преди много години се запознах с един стар индуски философ, който ми казваше, че една низша емоция, един инстинкт не може просто да се премахне – трябва да се преобразува или по някакъв начин да се превърне в една по-възвишена емоция. По този начин емоциите могат да бъдат издигнати. Не трябва да се вълнуваме само когато хапваме хубаво ястие или пием добро вино, а и когато например слушаме музика от Вагнер, наблюдаваме някоя картина, скулптура, Пантеона или пирамидите. Понякога би трябвало да се събудим посред нощ обляни в сълзи, представяйки си милионите гладни и измръзнали хора, както и онези, които живеят в страх. Емоциите трябва да са като дърветата. Трябва да се извисяват нагоре и да се разтварят към небето, в множество от ръце, като клоните на дърво, на което стоят пеещи птички и гнезда, които обещават нови пролети.

Петият път за духовна реализация е посредством възвишените емоции, които могат да бъдат породени от произведение на изкуството или от присъствието на някой любим човек. Трябва да извисим своята душа, да събудим духа, да не отваряме чувствата си само за низшите неща, а също и за тези, които са високо. Всички дървета имат нужда от корени, но корените имат смисъл само когато има стъбла и клони. Ако дърветата нямаха стъбла и клони, птици, плодове, цветове, за какво щяха да ни служат? Дървото щеше да представлява само парче материя, заровено в земята. А на нас са ни омръзнали парчетата материя, потънали в земята. Искаме да издигнем нашите емоции. Искаме отново да се вълнуваме от ценността на приятелството, на любовта, на героизма, на отдадеността. Искаме истински чувства в стила на платонизма – които да бъдат способни да дадат всичко, без да искат нещо в замяна. Такъв ще е и петият път.

Шестият път е този, който произлиза от виталната част. Ако само наблюдаваме живота, можем да уловим всичко онова, което Бог ни е дал в този свят. Ако се вгледаме внимателно как е създадена една риба, по какъв начин летят птиците, със своята типична V-образна форма (използвана при самолетите), използвана преди милиони години, защото така се преминава лесно през вятъра, разбираме колко мъдрост се крие в живота.

Преди още физиците да открият капилярността, самият живот карал дървесния сок да преминава през корените на дърветата, през стъблата на розите, позволявайки ни да имаме цветове и благоуханни аромати. Животът е това, което кара децата да се смеят и дарява с мир очите на старите, защото те знаят – онези, които са мъдри – че животът нито започва, нито свършва, той върви, продължава след смъртта така, както е бил там и преди нашето раждане.

Този ще е шестият път, който ще ни доведе до нашата цел посредством наблюдение на живота, стриктно спазване на неговите закони и поддържане на чистота и ред, без да се вреди на останалите..

Помня също, че онзи стар философ ме научи, че щастието на един никога не трябва да бъде за сметка на нещастието на другите. Но въпреки това то обикновено е най-често срещаното. Трябва да се намери път към щастието, който да бъде добър за всички.

Одухотворявайки себе си, наблюдавайки корените на живота, можем да споделяме и с другите. В материалния свят, когато се раздели едно парченце хляб, всеки може да си вземе само по една трошичка, но в духовния свят можем да споделяме много по-лесно и много повече с другите, така че всеки да получи пълна хапка. Още повече, ако слушаме заедно една музикална пиеса, то тя ще бъде много по-въздействаща.

По тази причина някои от нас посещаваме опера или театър, защото там откриваме приятели в духовните приключения. Такъв „живот“ предлагаме като път за реализация. Физическият път е най-прост и може би най-труден от всички, най-вече в сегашния исторически момент. Всички народи винаги са вярвали, че живеят в един специален исторически момент, но ние сега го живеем наистина. Намираме се по средата на една историческа повратна точка, даже сме пред настъпването на едно ново средновековие, тъй като днешните системи, които ни управляват, не функционират. Имаме нужда от едно голямо възраждане, от една дълбока промяна, за да може всичко това да се осъществи. И това ще стане, защото и в миналото Човечеството е преодоляло хиляди пъти и много по-тежки катастрофи.

Но най-важното е да се върнем към нашите собствени корени, към нещата такива, каквито са. Трябва малко да напуснем консуматорския си манталитет, предизвикан от серийното производство. Имаме нужда отново да произвеждаме нещата със собствените си ръце, да усетим отново камъка и дървото, да усетим водата по кожата си. Трябва да се върнем към природата и да го направим по един истински начин. Не можеш да се върнеш към природата, когато караш гумена лодка с 30 км в час, а когато се опитваш наистина да я изживяваш. Също не успяваме да се върнем към нея, когато преставаме да ядем месо, както съветват някои псевдо-езотерици, които си мислят, че така се освобождават, защото и кравите не ядат месо. Освобождението трябва да представлява нещо много по-сложно от това.

Това, което трябва да направим, е „да живеем естествено“. В природата съществуват мъже и жени така, както съществуват светлината и тъмнината и нещата са точно определени. Следователно знаем на какво да разчитаме. Корабокрушенецът, който се носи по вълните и вижда силует в тъмното, не знае дали това е спасителен пояс или парче изгнило дърво, което ще се разпадне, когато го докосне, и затова се страхува. И ние, корабокрушенците на древните цивилизации, на древните вероизповедания, корабокрушенците на древното чувство за чест, имаме нужда да знаем, на какво можем да се опрем, даже и във физическата действителност, да знаем дали нещо е здраво, или не е, дали нещо може да ни служи за опора, или не.

Не можем да поемем само по един път или друг, или трети. Трябва да ги свържем всички, защото самият човек е синтез от много неща. Никой не би трябвало да е толкова суетен да си мисли, че той е единствено и само въплъщение на волята. Също никой не би трябвало да е толкова глупав да мисли, че е само няколко килограма месо. Нито едната, нито другата крайност е правилна; ние сме както едното, така и другото… дори и това, което все още не познаваме. Както всичко в света.

В нас се намира тяло, живот, емоции, мисли, интуиция – тези странни гласове, които ни говорят нощем; в нас се намира и душата, духът – онова безсмъртно нещо, което е над всички останали неща и когато сгрешим, ни казва, както Христос на Лазар: „Изправи се и върви“.

И това е посланието на езотеричната философия. Не е само една чисто дедуктивна философия, тя е философия за живота. Това, което обичаме, е много голямо, затова го искаме с цялата си душа и за него работим ден след ден. Трудим се, за да възродим един нов и по-добър човек и то тук, в този свят, където съществува експлоатация, страх и насилие. Трябва да издигнем отново нашите духовни ценности.

Нищо не може да ни навреди. Никой не може да умре. Всички сме божествено безсмъртни и трябва да вървим напред, да преодолеем неблагосклонностите на съдбата и да ги приемем като стъпала, които ще ни помогнат да отидем нагоре и напред.

Нека винаги да вървим нагоре и напред!

Хорхе Анхел Ливрага