ТАЙНСТВЕНОТО ИЗКУСТВО ДА ПОБЕЖДАВАШ

Да си като устремено копие, порещо вятъра и мъглата отвъд познатото и непознатото, това е да си философ. Философ означава да си влюбен в Истината, влюбен в Мъдростта, да подчиняваш всичко на търсенето на тази Мъдрост. Влюбеният може би не блести с пълната интелигентност, но е изпълнен с увереност, че ще постигне целта, която си е поставил; благороден е и се стреми с всички сили да достигне онова, което смътно се съзира някъде там в далечината. 

Темата, която днес ще разгледам, е тайнственото или трудно Изкуство да Побеждаваш. Когато казвам да побеждаваш, нямам предвид да тържествуваш над някого, да събаряш врати, да сриваш крепости, да усещаш, че другите са по-слаби от теб – аз говоря за нещо много по-дълбоко. Преди доста години имах Учител, който ме учеше, че Изкуството да си Щастлив означава да постигаш цели, но не за сметка на другите, не като се опираш на нещастието на останалите; по някакъв начин Изкуството да Побеждаваш се изразява в това да стигаме до целите си, без да стъпваме върху другите, без да се катерим по главите на по-слабите, без да мачкаме онези, които привидно ни препречват пътя, а по съвсем различен начин, с цялото си сърце и с всички сили. Кое е това трудно или тайнствено Изкуство да Побеждаваш?

Има хора, които като че ли идват на този свят под щастлива звезда и във всичко им върви. Има и други обаче, за които постигането на всяко нещо изисква мъки. А понякога се явяват Избраници на Историята, които само с присъствието си вършат истински чудеса.

Колко пъти, скъпи мои приятели, колко пъти в живота ни се иска да извършим подвиг, да сътворим нещо чудодейно и да крачим напред така, че всички да ни забележат и да ни последват, но успяваме единствено ситно да пристъпваме; колко пъти бихме искали да запеем като славей, колко пъти копнеем да полетим, но от гърлото ни излизат само слаби и дрезгави звуци или пък сме обречени да се връщаме пак и пак по собствените си стъпки, да вървим за кой ли път към хоризонта, а той си остава недостижим. Затова се питаме от сърце, като философи, в какво се състои Изкуството да Побеждаваш. Защо някои побеждават, а други са неспособни на това.

Може би, скъпи мои приятели, животът е като кабела на микрофона в ръцете ми, човек няма точна представа за дължината му и трябва да е нащрек и достатъчно чувствителен, за да забележи, когато наближи краят му, когато той ни предупреди за опасността и за това, че ни е дадено да стигнем само дотук. Следователно изкуството да побеждаваш не означава всички да се превърнем в Александър Велики, защото не всички можем да бъдем като него, както и той не може да е като всеки от нас. Ние сме това, което сме и Изкуството да Побеждаваш означава да бъдем това, което сме в действителност, в нашето истинско, в нашето собствено измерение, независимо от големината ни.

Днес всичко изразяваме чрез формули, всички победи и решения изобразяваме посредством системи. Ако нещо не върви, виновна е политическата система, ако се сблъскваме с икономически проблеми, слабо е управлението и нито за миг не се питаме дали грешката не е в хората. Дали не е по някакъв начин в мен? Докъде стига значението на системите? До каква степен истинската причина не е в онази влюбена, миниатюрна частица от Бога, каквато е Човекът?

Човекът има фундаментално значение и затова древните не са правили опити да съобщят на този Човек необикновени истини, нито много тайнствени неща, а са се стремели по-скоро да го измият, да го изчистят от нещата в света, да го отърсят от животинското, което му е присъщо, от неговите собствени страхове, от всичко онова, което би могло да спъне движението му, за да може той да разцъфне отвътре навън, от самата си сърцевина като бял лотос и да се извиси до онази епоптея, когато всичко се увенчава със своя завършек и която е онагледена в колоните, чиито капители разцъфват на много метри над земята. Нито една колона не разтваря капитела си надолу, всички го правят нагоре. Древните са ни завещали множество уроци в този смисъл посредством цяла галерия от образи.

Древните цивилизации са се калявали с помощта на четири големи групи Изпитания – Земя, Вода, Въздух и Огън. От екзотерична гледна точка, тоест външна, тези Изпитания са били наистина свързани със земята, водата, въздуха и огъня, но в езотеричен план те се отнасяли към определени съставни части на нашата личност, тоест към нашето физическо тяло, енергийното, психологическото и менталното, онова, от което възниква всичко, което получаваме, приемаме и даваме. Но сами по себе си Изпитанията са имали физически характер и са били реални, много реални.

Една от големите ни грешки е, че застанали в подножието на стълба, ние я гледаме догоре и разсъждаваме дали да започнем или не да я изкачваме цялата. Това не е подходяща психологическа позиция – когато се изправяме пред трудност, трябва да се настроим да се катерим стъпало по стъпало. Какъв е моя непосредствен проблем? Това стъпало тук, не е онова по-натам, нито другото още по-нататък. Ако вперим поглед прекалено високо, както често се случва на мнозина идеалисти и духовно устремени хора, лесно може да се спънем в първите стъпала и да паднем в пропастта. Трябва да знаем къде искаме да стигнем, но стъпка по стъпка, бавно и без, така да се каже, прекалено планиране. Ако умеем да протягаме ръка, винаги ще се намери някой добросърдечен Ангел – действителен или сънуван – който ще ни хване за десницата и ще ни помогне по пътя.

Вие знаете, че най-добрите мечове се каляват с удари, сурово редувайки топло и студено, студено и топло. Нима и ние не се нуждаем от каляване? Да понасяме ударите на живота така, както мечът търпи ударите върху наковалнята. Този, който е наблюдавал каляване на желязо знае, че заедно с ударите на чука отеква още един звук. Това са писъците на метала, който страда, премазан. Да, мечът вика, но продължава да търпи, вика и търпи, вика и търпи, докато накрая онова желязо, което е било обикновен, прост метал, постепенно се превърне, вследствие на ударите и на потапянето в студена вода или в тайнствените вещества на сплавта, в оголен лист стомана и придобие твърдост, режеща острота и гъвкавост. Дали не е подобен процесът и на нашето собствено каляване в живота?

Трябва отново да постигнем тази вътрешна закаленост, да разберем, че ако падаме, то е, за да се вдигнем отново. Никой не пада завинаги, защото всичко в този свят е преходно. И всичко е относително – както победите, така и провалите ни. Само със смирение в сърцето можем да продължим движението си напред. Ако овладеем четирите природни елемента в себе си – така нар. Земята, Водата, Въздуха и Огъня – вероятно няма да сътворим чудеса, все пак не сме чеда на Амон, поне не преки, но можем да извършим чудесни дела.

Има лесни упражнения, които могат да ни помогнат да разберем. Вземете най-обикновена бутилка с вода и я дръжте права надолу с протегната напред ръка. Отначало ни се струва много лесно, кой не може да издържи един литър, но с времето бутилката натежава, ръката ни заболява, дотежава ни все повече и повече и ни се струва, че цяла крава виси на ръката ни.
Тогава направете друго, задействайте вашата Воля. Накарайте очите и ума си да започнат да броят например електрическите крушки на тавана (без да пускате бутилката). Ще видите, че много по-лесно ще устоите, ако отклоните ума си от болката.

Същото важи и за нещата в живота. Ако умът ви се вкопчва във всеки проблем, в малките смърти, които ежедневно ни връхлитат, в страха, който не са успели да измият от нас, понеже не сме в V в. пр. н.е., няма да може да понесете и най-дребния удар на злополучието.

И така, да опитаме да повдигнем ръката си, освобождавайки я малко от нещата в света, налагайки малко по малко нашата Воля, но не Воля показна, а доброволна и естествена.

Когато се сблъсквате със сериозна трудност, опитайте се да издържите още минута, не мислете, че ще трябва да търпите един час, ден, година, цял живот – не, не, само минута още, една единствена и сетне още една и така, малко по малко числата ще нарастват все повече. Умът ни притежава могъща сила. Направете сега друг опит – измерете психологическата продължителност на една минута. Представете си, че когато стрелката, отброяваща секундите, отново стигне своя зенит, когато направи пълна обиколка на циферблата, ви очаква голяма награда (всеки сам да помечтае за желаното щастие). Ще видите колко бавно напредва стрелката, изглежда дори че се движи назад. Сега да направим обратното, нека си представим, че когато стрелката на секундарника завърши своя кръг, в краката ни ще избухне бомба – вижте тогава колко стремително препуска стрелката от чертичка на чертичка, часовникът е като полудял. В действителност обаче той измерва все едни и същи интервали с един и същ постоянен ритъм.

Какво се е променило? Нашата гледна точка. Когато желаем нещо с пламенна страст, то ни се струва безкрайно далеч.

Трябва да се научим да оценяваме живота според истинските му ценности, тогава ще получим много по-правдиво измерение на всичко, което ни се случва. Днес обикновено тичаме след парите, славата, признанието; след по-хубава кола, по-голямо жилище, последния модел хладилник, който прави лед с форма на топчета… И така, постоянно живеем в напрежение, защото все нещо не ни достига, защото ни се струва, че притежаваме малко, че се нуждаем от нови неща. Това е големият призрак на консуматорството, който са вградили в душата ни и който е една от най-страшните форми на материализма.

Нека се научим да се задоволяваме с прости неща. Не казвам да се откажем от стремежа да имаме повече, казвам единствено да постигнем мир със собственото си сърце и след това да помислим как можем да увеличим още малко своето благосъстояние. Тайната е в това да сме наясно на какво действително сме способни, по какъв точно начин и да насочим цялото си внимание и сила към него.

В действителност притежаваме повече сила, отколкото мислим. Всеки от нас, колкото и малък да е той, разполага с големи възможности. Някои ще си кажат: „За какво да пиша стихове, след като така или иначе няма да ги публикуват? Не съм толкова добър.“ Нека престанем да се сравняваме и състезаваме, нека изоставим този нездрав спорт, в който са ни вкарали. Да променим това мислене и да вършим нещата заради самите тях. Ако в душата ви се появят стихове, ако във вас се спуснат стихове така, както се спускат птиците над гнездата, приемете ги, поемете ги, пуснете ги да полетят, няма значение, че може да не ги публикуват!

Преди да се появят печатници, какво са правели поетите? Във времето на Сафо, как славната поетеса е разпространявала творбите си, така че да оцелеят до Средните векове, когато за жалост са били унищожени? Нямало е печатници, нито издатели, а само стихове и те са се предавали от ръка на ръка, постепенно. Не са ни нужни големи средства, за да бъдат творбите и откритията ни истински. Започнах да пиша най-любимата си книга на деветнайсет години и нито веднъж не се замислих дали ще я издадат, пишех я, защото ме тласкаше чувството.

Колко измежду нас носят в себе си книги, послания, съкровища, герои? Трябва да ги извадим, трябва да намерим сили и да ги извадим навън, да ги покажем на света, който е жаден за искреност. На света му е дотегнало да му говорят през тежките брони на системите и копнее да му говорят от сърце, като мъж с мъж, жена с жена, човек с човек. Това е древното римско значение на думата concordia – сговор на сърце със сърце. То не означава равенство, не – равенството е безплодно, а предполага взаимно допълване като при зъбчатите колела, където стърчащите зъбци на едното влизат в празнините на другото… И с това захващане на стърчащите зъбци на едното в празнините на другото се предава сила – духовна или физическа, няма значение! Вътрешна сила… Вътрешната сила, която носи в ръцете си Победата, онази окончателна Победа, очакваща всички нас по пътя на малките постижения, които трябва да осъществяваме ден след ден, без да спираме, и те да изпълват сърцето ни с вяра и надежда.

Може би рисувате картини, или пък обикновени рисунки, продължавайте! Няма значение дали те намират признание или не. Отвъд хората, отвъд средата около нас има друг Съдник, много велик Съдник, толкова величав, че не можем да определим ръста му. Толкова добър, че не можем да си го представим, и толкова справедлив, че отвъд делата чете в сърцата, вдъхновили тези дела.

И този велик Съдник ще разстеле плаща си над нас и ще съхрани нашите дребни успехи и малките ни мечти – стиховете, които сме оставили ненаписани, рисунките, които не сме нарисували, любовите, които не сме изживели, възможностите, които сме пропуснали, но които живеят магически в онзи свят на върховно спасение и които ще ни съпътстват през хилядолетията към нашето вътрешно и цялостно разцъфване.

Всеки от нас, дори и най-малкият, дори и онзи, който се чувства нищожен, дори и онзи, който се чувства съвсем сам, носи способността да Побеждава. Притежава способност да върви още и още чрез малките успехи, чрез ситните крачки, които стъпка по стъпка ще го извеждат напред.

Не са нужни формули, нито специални опори; винаги можем да вървим напред, да се усъвършенстваме все повече и повече. Всеки от нас трябва да потърси своята собствена Светлина, своето собствено място; и ако сме щастливи там, където сме – чудесно, а ако не сме щастливи някъде, можем да бъдем щастливи другаде. Главното е да не вредим никому, главното е да горим със собствения си восък, да не изгаряме восъка на съседа. Основното е да имаме Светлина. Трябва да изберем – представете си, че имате свещ: какво бихте желали – да имате восъка или Светлината? Ако искате да имате восък, цял живот ще седите в мрак, ако искате Светлина, ще трябва да изгорите свещта, да вземете кибритена клечка, да драснете, да я доближите до фитила и да запалите Светлината, тази Светлина, която е устремена винаги нагоре като бляскав меч.

Във всички случаи материалните неща падат, чупят се и изчезват. Древните са казвали: omnia transit; всичко преминава, всичко върви… всичко тече към морето, така се движат водите; всяко нещо има Съдба. Нека се свържем със Съдбата! Нека погледнем как с песен се спускат водите по планините, а кои води са най-бистри? Онези, които най-много се блъскат в камъните; онези, които се хвърлят надолу във водопади и се разпръсват в големи мехури от бяла пяна. Другите, страхливите води, които се застояват кротко в плитчините, плесенясват и нито едно живо същество не ги обитава.

Къде са величавите хора от минали времена? Къде са, ако не вътре в нас? Не са забравени, не са изгубени, ние просто сме ги засипали с нечистотии, със страх, с неувереност.

Нека махнем всичко това от себе си и ще лъснат отново победните шлемове, ще съзрем отново светлината на небесата през порутените крепости, ще усетим отново как стъпките ни отекват в такт с тупкането на сърцето, ликуващо в гърдите ни. Победа! Победа! Победа!

Хорхе Анхел Ливрага