ИМАЛО ЕДНА РЕКА

Имало едно време една река – разказва древна източна легенда – която кротко си течала в своето удобно корито от кал. Водите ѝ били мътни, а в тях живеели оловносиви риби, които ровели за храна в тинята. Тъй като реката не била дълбока, хората дори не помисляли да изградят мост над нея, задоволявали се да нахвърлят едри камъни в руслото ѝ и така импровизирали брод, почти ненамокрян от мудните води. Горските животни я прекосявали в плитчините и разравяли дълбоко тялото ѝ с лапи. За водопой ходели до близкото езеро, понеже водите на реката били тъмни и миризливи.

Ала Бог Индра, който всичко вижда, се смилил над Духа на реката – тя не била глупава, въпреки че се държала като такава; била скована от инерцията и от удобствата и се оставяла да тъпчат тялото ѝ – влажно и зловонно като мъртва змия. С времето свикнала да се задоволява с най-лесните пътища и избягвала стръмните наклони. Била няма, грозна и красивите речни русалки и крайбрежни феи дори не я доближавали, за да извайват своите вълшебни огледала в нощите при пълнолуние.
Един от Служителите на Индра пресушил земята пред нея и я надигнал по такъв начин, че принудил реката да се отклони. Отначало старата река се уплашила и започнала да стене, но скоро открила удоволствието да скача по камъните, започнала с рев да поваля дървета и да си проправя път, прескачайки пропасти и бутайки огромни канари.
Водите ѝ се избистрили, филтрирани от пясъци и камъчета, коритото ѝ станало каменно, а понякога и метални жилки проблясвали в него, подобни на огнените камшици на Индра, когато предвождал своята божествена свита от мълниеносни Марути.

От гръдта ѝ, някога тъмна и мрачна, се родила бяла пяна - белотата е непостижима без борба, без пречистване.
Населила се реката с пъстри риби в цветовете на дъгата, те плавали срещу течението, а от двете страни светли лагуни, закътани във величествени скали, омайвали водните Елементали. От трепкащите отражения на звездите Нимфите си сътворили вълшебни гребени и омагьосаните огледала ги изтръгвали от дълбоките вирове.
Хората вече не тъпчели реката, издигнали триумфални арки над нея и ги назовали мостове.
Животните я прекосявали с плуване и, чисти и лъскави, хвалели нейната сила. Накрая, стигайки до Майка Ганг, тя била приветствана с овации от другите води, които се залавяли за нейните с радостно ликуване.

Като гледал всичко това и още много неща, които не ви разказвам, Индра се замислил за множеството човешки същества, които не се възползват от своите възможности и си остават бавни и кални реки, лишени от смелост и слава. Две сълзи се търкулват тогава по сияйното Му Лице, появяват се облаци и всичко в природата посивява и оплаква човешката глупост.

Хорхе Ливрага
Основател на „Новият Акропол България"