СЪДБАТА

Потопени в привлекателността на игрите на живота (игрите на Мая), Съдбата ни изглежда сякаш като случайност, като вид рулетка или лотария, където именно случайността е тази, която определя наличието на повече или по-малко щастие в живота на хората.

Но ако се опитаме да повдигнем леко булото на Мая, за да разберем смисъла на нейните игри, ще видим, че не съществува случайност, а точно обратното. Съществува една явна причинност, един ред, който определя всички важни събития.

Случайността не съществува, въпреки че Мая се опитва да ни убеди в противното. Съществува единствено неведение за наличието на причинност. Това, че ние, хората, не можем да разберем целта на Мая, че не разбираме защо се случва това, което се случва и в коя посока върви, не означава непременно, че Мая е ръководена от случайността.

Най-лошият симптом на невежеството, на липсата на съзнателно наблюдаване на природата е отричането на съдбата и поставянето на целия свят под знаменателя на случайността. Към това може да се прибави съзнателната или несъзнателна леност да се разгадаят мистериите, които ни тревожат.

Съществуват ли мистерии? Дори и да съществуват с отхвърлянето им мързеливият бързо разрешава въпроса.

Съдбата е пътят, който посочва Законът за Еволюцията. Това е един възходящ път на усилието, при който всяка стъпка предполага усъвършенстване. Но начина, по който изглежда – суров и неприветлив, не привлича никого да го поеме, никой не би събрал достатъчно кураж, за да започне.

Тук е мястото, на което се намесва Мая и украсява пътя с всякакъв вид инструменти, с хиляда и една машини, които служат за игра и които карат човека да вярва, че може да твори в рамките на пътеката. Никой обаче не забелязва, че по краищата си пътят е обкръжен с крепостни стени, с дебели еластични стени, които връщат в центъра всичко онова, което по невнимание се приближи опасно близо до тях. Всеки опит да се премине отвъд отбелязаните линии предизвиква рикошет в тези еластични стени, което индикира, че съществува един единствен път, по който може да се премине.

Можем да вървим по-бързо или по-бавно, може да спираме на някой завой по пътя, може да се опитваме да се приближим до стените, можем да вървим изправени или пълзейки, плачейки или смеейки се, но не можем да избегнем своята човешка съдба. Мая се опитва да направи пътя ни колкото се може по-приятен.

Накъде в крайна сметка води тази Съдба? Кой е краят на тази игра? Дори да имаме смътна идея относно това, всъщност не знаем нищо със сигурност. И даже да знаехме, със слабата воля, която притежаваме, много е възможно да поискаме да изоставим пътя, губейки по този начин възможността да бъдем хора, да завършим своята Съдба.

Вярвам, че всички бихме приели понятието Съдба с по-голямо спокойствие, ако то не ни създаваше толкова много трудности.

На първо място не знаем откъде е започнал този път, не знаем откъде произлизаме. Също така не знаем накъде е насочен този път, не знаем накъде отиваме. Предусещаме спомените от своето минало по време на редките преживявания, които избликват в душата ни. Предусещаме и едно безкрайно бъдеще, пълно с възможности… Но сега сме тук, по средата, без ясна визия, без възможност умът ни да дефинира случващите ни се неща, нито даже настоящия момент, в който живеем. С други думи – не знаем кои сме, нито защо сме тук.

Това е знак, че вървим спейки и трябва да се чувстваме благословени за това, че по пътя има парапети, които ни пазят да не излезем от него. Нашият живот е един кошмар, плод на невежеството, който се състои от изкуствени маски и светлини, създадени от Мая. Тя всячески се опитва да ни задържи на пътя или поне на участъка, който Тя дирижира.

Ако можехме да се събудим, бихме вървели с по-голяма увереност и дори да не виждахме абсолютния край на пътеката, сега играта би изглеждала другояче. Идеята е да достигнем до следващата част от пътя, възприемайки я сякаш е последната. И щом стигнем до нея, ще се отвори нова част и това ще се повтори и по-нататък, докато не го изминем целия, водени от знаци, които, макар и да не бъдат окончателни, са полезни.

Ако знаем, че сме заспали, ако знаем, че Мая си играе с нас, докато вървим по пътя на Съдбата, как да разберем дали вървим добре, дали не се отклоняваме прекалено често, дали изпълняваме това, което трябва да правим?

Има един безпогрешен знак, който ни подсказва – това е болката. Има само два вида същества, които не чувстват болка: несъзнателните и тези, които са се освободили от извършването на погрешни действия. Ако предположим, че сме преодолели състоянието на пълна липса на съзнание и знаейки, че човек все още е подчинен на това да прави грешки, избягването на болката е невъзможно.

Вместо да говорим за болката като за нещо негативно, трябва да я приемем като един факел по пътя, като светлина, която ни посочва в какво грешим, сигнал за тревога, който ни подтиква да се замислим върху своите действия и да премахнем своите заблуждения.

Малко болка ли има? – Изглежда като комплимент на съдбата. Има много болка? – Значи още ни предстои да прогледнем, за да видим с яснота по кой път да поемем.

Не трябва да възприемаме съдбата като жестока стопанка, която дава малко възможности, да не кажем една единствена, на бедните, слепи хора, които кръжат около нея. Точно обратното – дава множество, даже хиляди възможности да изпълним своя дълг, да поправим грешките, изкупвайки ги посредством уроците, на които ни учи болката и натрупаният опит.

Какво е един живот по дългия път на еволюцията на човека? Нищо – той е едва промеждутък от време между изгряването на слънцето и неговото залязване в края на деня… Многото животи са като стъпала по дългото еволюционно изкачване, като сумата от позитивните действия в тях ще ни доведе до Единствения Живот.

Делиа Стайнберг Гузман