Със своите корени, дълбоко заровени в почвата, и клони, издигащи се към небесата, дървото е универсалният символ на връзката между Земята и Небето. То играе толкова централна роля, че Световното Дърво се идентифицира със Световната Ос. Дърветата са мостът, който свързва трите нива на космоса: подземния свят чрез корените, дълбоко заровени в почвата, повърхността на Земята чрез стъблото и по-ниските клони, и Небесата чрез по-горните клони и върха, търсещи светлината. И така дърветата свързват долния с горния свят. Влечуги пълзят из техните корени, а птици гнездят в клоните им. В дървото бихме могли да открием и четирите елемента: водата циркулира в неговите сокове, земята става част от неговото тяло чрез корените му, въздухът храни неговите клони, а при триенето на пръчиците пламва огънят. Този начин на представяне на връзката между Земята и Небето често откриваме във философията и духовната медитация: при тях дървото е символ на Сътворението като цяло, то е макрокосмосът или голямата вселена. То символизира и човека като малка вселена или микрокосмос. Вечно извисяващи се към небето, дърветата са идеалният символ на вертикалността. Всички символични изображения на дърветата са свързани с идеята за живия космос, намиращ се в процес на постоянна регенерация. Техният годишен цикъл е свързан с естественото развитие на живота, смъртта и възобновяването. Дърветата символизират живота, намиращ се в една вечна еволюция.
Трябва да споменем и един определен символ: обърнатото дърво с корени сочещи нагоре към небето и клони, падащи надолу към земята. Според по-старите индийски текстове (Ригведа) и западните алхимични трактати обърнатото дърво разкрива небесния произход на човека и го подканва да се освободи от земното, за да открие в себе си, зад воала на илюзията, своето вътрешно небе, съответстващо на свещеното Небе.
Почти всички древни народи почитали дървото – истинско или идеализирано, то било причислявано към космическите символи. Според най-древните религии дърветата са истински, живи същества, обитавани от духове на природата, нимфи и елфи, притежаващи своя собствена душа, към която човекът е имал особено отношение. Космическото дърво често се представяло като нещо величествено. Такъв бил дъбът за келтите, липата за немците, ясенът за скандинавците, маслиновото дърво за ислямския Изток, лиственицата и брезата за сибирците. Всички тези дървета се отличават със своята големина и дълголетие. Дървото е оста, около която се групира вселената, като Игдрасил – ясенът на скандинавците, като Сейба или Яхче, свещеното дърво, което според маите в Юкатан расте в центъра (или пъпа) на света и носи небесните слоеве. Същата символика откриваме и в Китай с дървото Kien-mou (Изправено дърво), чиито клони и корени докосват небето, а подземният свят извира оттам, където се крие смъртта. Според будистите дървото Бодхи, под което Гаутама Буда получава просветление, е символ на Великото Израстване.
Хората в древен Египет почитали явора, от който богинята Хатор подавала на мъртвите или по-скоро на техните души напитки и храна, за да се подкрепят. Шумерският бог на растенията Думузи или Тамуз бил почитан като Дърво на живота.
В християнската традиция Дървото на живота е свързвано с проявлението на Божественото. Съществува сходство между дървото от Стария Завет – Дървото на Живота в Битието и Дървото на Кръста – дървото от Новия Завет – и двете са свързани с възраждането на човечеството.
Във времето родословното дърво се превърнало в дърво-прародител. Нека си припомним известното Дърво Йесеево, символизиращо последователността на поколенията, за която се разказва в Библията и която завършва с идването на Исус Христос. Изглежда, че сравнението между човека и дървото винаги е съществувало. Или човекът се трансформирал в дърво (както Дафна, любимата на Аполон, която той превърнал в лавър) или дървото – в човек. Символиката на дървото винаги е била противоречива, затова не е изненадващо, че го откриваме понякога като мъж, а друг път като жена. Половата амбивалентност на дървото символ – едновременно фалическо със своя хобот и наподобяващо утроба с кухината вътре в него, става все по-очевидна с еволюцията на езика: дървото било от женски род в латинския и станало от мъжки род в римските езици през Средновековието. Така двойнственото дърво, притежаващо едновременно фалос и утроба, станало символ на процеса на индивидуализацията, при който противоположностите вътре в нас се обединяват.
Дървото е разглеждано и като изображение на андрогинния или първичния хермафродит. То е свързано и с атанор – пещта на алхимиците, утробата, в която се износва златото на философите. Основните символи, свързани с дървото, са кръстът и планината.
Автор: Новият Акропол