ДА ГРЕБЕШ СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО

“Разликата между плаващия дънер и лодката, изработена от същия дървен материал е, че тя има гребла, с които може да гребе срещу течението.” Д-р Н. Шри Рам

Чух тези думи от него в далечната си младост. Тази фраза не бе част от неговите лекции и не съм сигурен, че присъства в някоя от книгите му. Появи се спонтанно по време на разговор. Мислил съм много над тези поучителни думи и когато дойде време да дам форма на най-висшите идеали във Философската Школа "Новият Акропол", притчата за дънера и лодката завладя всяка моя мисъл, чувство и действие.

Повечето мъже и жени са като дънери, хвърлени в реката на живота – първоначално сухи и цели, а след това мокри и изгнили, те се носят по течението, което силните хора на този свят са определили. Ето ги – удрящи се един в друг, с безчувствено насилие, мръсни и кални, без посока или цел, докато не се разпаднат на трески и не изчезнат от повърхността на тази вечнотечаща река, без да знаят, откъде идва тя и накъде отива. И още дънери, разпокъсани, нарязани, носещи се от едната на другата страна,  едва съпротивляващи се на течението със своето собствено тегло! Лутащи се безцелно като стадо овце в своето безкрайно пътуване. А колко са уморени! През деня слънцето прогонва мрака, но кората е изгнила; през нощта множеството сенки се понасят хоризонтално и много рядко някой от дънерите издига единия си край към звездите.

Реката на дънерите! Има все повече и повече от тях, блъскащи се, нараняващи се и чупещи се един друг… Реката на дънерите! О, как съм размишлявал над това! И ето че през годините научих една почти забравена техника за издълбаване на солидна дървесина, за да стане тя по-лека – на същата онази дървесина, от която всички ние сме направени – кратки удари с тесла по повърхността и след това жар, повтаряйки непрекъснато това действие.

Опитът, макар и вдъхновен от великите Учители на Човечеството, е винаги болезнен и безкрайно дълъг. Човек трябва да дълбае и да стигне до най-дълбоката част, където егоизмът и малодушието са преплели своите усукани влакна, а илюзията те кара да вярваш, че ти си дънерът и че се самоунищожаваш. Но упоритият работник, воден от волята си, издигнала се над стенанията на гниещата материя, продължава своята работа. Постепенно необработеният дънер се превръща в кораб. И ето че заостреният нос и заоблената кърма започват да се показват. Това, което преди е било рана, сега е издълбано – превърнало се е в спокойно убежище на Пътуващата Душа. От останките са направени подвижни гребла, които могат да се използват за гребане или насочване. С огромно търпение неравностите са изгладени, докато не са се превърнали в лек и стабилен корпус. И… ето че лодката е готова!

Множеството дънери я разглеждат със смесица от ужас и отвращение, струва им се празна, различна, комична, опасна и ненужна. Но тя вече не е дънер… тя е лодка! И това, което е още по-важно – може да гребе срещу течението. Това е непростимо! Та тя не е модерна.  Не променя цвета си, когато преминава през калта, а напротив – има свой собствен цвят и може да гребе над нея, без почти да я докосва.

А какво ще кажете за странния й екипаж? Той твърди, че ние не си приличаме и че ако това беше така, нямаше да можем да си помагаме един на друг. Че еднаквостта не съществува в Природата и че не е възможна, нито е за предпочитане; че това, което ни отличава един от друг, ни прави красиви, облекчава ни от отегчението, и ни освобождава от стадното чувство. Също така твърди, че отделните религии са адаптации на едно и също Послание спрямо времето и мястото, затова нито една от тях не е по-добра или по-лоша от останалите. Защото освен това кратко Послание, всичко останало е било добавено от хората и повлияно от тяхното невежество и апетити; те са копирали един от друг, от век на век. Членовете на този екипаж твърдят, че не вярват в Бог, а по-скоро знаят за неговото съществуване и могат да наблюдават многобройните му изражения. Достатъчно е само да знаеш и да вървиш по пътя си, за да го откриеш. Според тях душата е безсмъртна и непокварена и не трябва да се бърка с дрехите и костюмите, които периодично носи. Ако съществува такова нещо като прошката, то тя би била постижима чрез изкуплението, присъщо на закона за действието и противодействието. А законите, присъщи на Природата, гласят: Който сее пшеница, рано или късно ще пожъне пшеница; онзи, който сее тръни, ще пожъне само тръни.

Чудесата сами по себе си не съществуват, но има нива на познание. Феномените са от второстепенно значение. Вавилонският свещеник, който заслепявал хората със своите малки мълнии, прехвърляйки ги от една ръка в друга, днес бихме нарекли електротехник, а Свети Петър – химик, който знае какво се случва, когато излеем вода върху бял фосфор или негасена вар.

Екипажът на кораба няма нужда да мами другите. Те бавно, но сигурно търсят и намират истината. Влагат своите усилия в греблата и гребейки срещу течението, откриват неща, които другите не виждат. Плават през водата, устремени към нейните чисти и незамърсени източници. От техните Души струи ентусиазъм и любов към смеха и красотата. Пред неблагозвучните шумове предпочитат красотата на Щраусовите мелодии, Вагнеровите катедрали на светлина и сянка, интимните сонати на Моцарт. Те не се преструват, че виждат картина отвъд смесицата от очи, носове и опашки на модернистите, а предпочитат да се разходят по снега с Гоя, да погледат сивите облаци на Веласкес, да съзерцават Ел Греко или да се изгубят из прекрасните улици върху стенописите от Помпей.

Те избягват употребата на наркотични вещества, защото тези, които злоупотребяват с тях, се превръщат в дегенерирали зверове, грабещи и убиващи, за да получат повече. Пиянското поведение също не ги привлича. Вярват в съществуването на хармоничен и витален ред, който побеждава слепите механизми, програмирани от други. Вярват в свободата и в това, че хората трябва да ценят и уважават правото на свобода у другите. Вярват във волята, добротата и справедливостта, в това, че светът без тези добродетели е топка кал, която трябва да се трансформира в нещо красиво, преодоляващо съпротивлението на грубата материя.

Вярват в съществуването на един нов и по-добър свят, но за да се появи той на хоризонта, трябва първо да се появят много добри и нови гребци. Онези, които се поддават на своите слабости и оплаквания и се пускат по течението на реката на живота, неумолимо се носят към своето психическо и физическо унищожение. Членовете на екипажа вярват в науката, която служи на Човечеството, животните и растенията, но преди всичко – на Планетата в глобален смисъл, защото тя е нашият космически дом, който ние в момента унищожаваме и омаломощаваме.

Те вярват, че старите неефективни структури, вонящи на гнило, спаружените трупове, движещи своите крайници под галваничната сила на парите и властта, в ужасяваща симулация на живота, трябва да отстъпят чрез естествения процес на подновяването на по-млади и по-силни структури. Но преди всичко, целият екипаж вярва в себе си и в лодката, която са построили. Плавайки нагоре по реката на живота, много мъже и жени с млади сърца и буден ум започват да работят върху трансформирането на дънери в лодки, и така научават за прекрасното духовно приключение, криещо се в това да гребеш срещу течението.

Хорхе Анхел Ливрага