ОТНОВО ЗА СОКРАТ

Въпреки цялата съществуваща литература по темата, съдебният процес и смъртта на Сократ продължават да са мистерия, която е трудна за разплитане. Старият гръцки философ, както всички изключителни хора, има много почитатели, както и критици. Както всички велики хора, Сократ е труден за разбиране до такава степен, че не липсват теории, които да отричат неговото истинско съществуване и сътворяват от неговата личност един необходим мит за едно историко-социално разбиране на класическа Атина.

Сократ бил обвиняван за това че действа против държавата, че не спазва наложените закони. Включително някои, водени от по-силен интерес, задълбочават своите проучвания и обвиняват Сократ в това, че е разкрил на хората повече истини от необходимото, като с това си е навлякъл недоволството на великите Школи на Мистериите. Във всичко това има доза вероятност и логичност.

Но има едно обвинение, което винаги е предизвиквало у мен възмущение, както и болка и съжаление: обвинението, че развращавал атинската младеж... Как да си представим това за някой, който е превърнал живота си в учителство, който е търсил преди всичко Истината и е помагал и на другите да я намерят? Как е възможно да се нарече развращаване намерението всеки човек да бъде отговорен за своята личност, овладявайки недостатъците, за да се подчертаят неговите добродетели? Развращаване ли е да се издигат ценностите на вечната душа над смъртната временност на тялото? Дали е признак на разврат да умееш да умреш със същите идеи, които си поддържал в живота, призовавайки боговете с последния си дъх? Дали е развратен онзи, който посред болката в затвора насърчава учениците си с думи на благородство и великодушие, напомняйки им, че повече страда този, който е останал жив на земята, а не онзи, който много скоро ще срещне своите божества?

Това са, както казахме, загадки, които са трудни за разрешаване.

Години наред смятахме, че определени „несправедливости“ са имали място само в миналото, когато човечеството е било в други периоди на еволюция и когато липсата на комуникация е пречела на признаването на благородните идеали. Днес знаем, че това не е така. Несправедливост винаги е имало и процесът срещу Сократ не е приключил с неговата личност.

Днес, философите по сърце, се чувстваме горди да наследим анатемата и обвинението; чувстваме се възвишени да разберем, че ако не сме достигнали духовното величие на Сократ, то поне сме успели да се изравним с него във вътрешната болка от чувството, че сме неразбрани и борени от заобикалящия ни свят, и ако не от целия свят, то поне от тези, които не обичат мъдростта, от тези, които виждат отрова във философията, тъй като тя може да доведе до истината, от която толкова се боят.

Като философ съм виждала и слушала много неща през живота си. Понякога са ме хвалили, а понякога са ме обвинявали. Понякога са заставали на моя страна и съм познавала верни и извънредни ученици, а понякога идеите ми са били отхвърляни като неправилни и невалидни. Всичко има място в играта на света на мненията и поради тази причина научих, че похвалата и порицанието се движат подобно на махалото, което преминава от едната крайност в другата. Но най-накрая се сблъсках със сократовата преценка: "Новият Акропол развращава младите".

Мислено се опитах да направя анализ и да достигна до корена на проблема.

Принципите на Новият Акропол са добре известни. Откриваме ги в списанията, могат да бъдат чути на нашите разговори и конференции и още по-задълбочено могат да са изучават на нашите лекции и курсове. Накратко, има стремеж към една жива философия, любов към познанието, която не се спира на дефинициите и празните думи, а се превръща в една ефикасна и конкретна формула, за да постигнем собственото вътрешно развитие. Да мислим и да живеем: да знаем и да можем. Да надмогнем себе си, за да се сдобием с правото на надмощие над обстоятелствата. Да обичаме хората и да си помагаме взаимно по пътя на еволюцията. Да обичаме Бог и да се стремим искрено към все по-голямо съвършенство. Да сътрудничим активно в историческия момент, в който ни се е паднало да живеем. Да бъдем правдиви, искрени, смели и жертвоготовни. Да мислим за живота като за един повече или по-малко кратък период, който придобива смисъл когато го насочим към полезна кауза. Накратко: ние сме активни идеалисти.

Голяма част от усилията си сме посветили на младите, защото смятаме, че това е един етап от живота, когато личността не се е оформила напълно и когато младите все още могат да бъдат приучени на благородни принципи, които да помогнат за изграждането на полезен и щастлив живот. Младите винаги искат да правят големи неща, но почти никога не намират подходящи каузи, за да могат да ги направят. Младостта мечтае за невъзможни подвизи и почти винаги потапя този чудесен импулс в напразни разочарования, които постепенно изсушават душата.

Младите – колко пъти е повтаряно същото! – са обещанието за бъдещето, стига това обещание да има здрави принципи, които може да изпълни. В противен случай какво обещава? Свободия, пороци, недоволство, бунт, насилие, разединение, злоба? Вече ни писна от всичко това. Всички ние, млади и не толкова млади, искаме нещо по-добро.

И дори самата младеж, която в началото е склонна да се смее на нашите „старомодни акрополски идеи“, в крайна сметка признава тяхната ефективност, щом започне дори в минимална степен да ги живее. Объркани млади хора, отегчени от живота, безнадеждни, празни от любов и приятелство, ако не и мръсни и зле облечени, са претърпели много важни трансформации, когато са се сблъскали с един философски идеал. И тези днешни сияещи лица, тези живи погледи, които ни наблюдават, тези активни ръце и онези неспокойни умове, които обичат живота, защото очакват много от него, са най-голямата ни награда.

Но сега идват "но-тата".....Има родители – малко, за щастие на децата им – които ни обвиняват, че развращаваме младежта. Някои се оплакват, че синът им чете неща, които не разбира, че "не излиза с жени както преди"... Други се оплакват, че тяхното дете слуша класическа музика в неделя вместо "здравословно" да ходи по клубовете, където ходят хора на неговата възраст...Някои се оплакват, че децата им могат да заменят няколко дни семейна ваканция с изпит, лекция или една разходка със съучениците от философска школа...

Но - и сега идва ред на моите "но-та" - тези млади също и преди не са харесвали особено компанията на своето семейство, също и преди са се прибирали късно в своите домове, и преди са гърмяли в стаите с оглушителна музика, също и преди са предпочитали приятелствата си пред това да бъдат затворени в своите домове... Проблемът е, че ценностите, които преди са ги били хванали в капан, не са това, което днес ги вълнува. Въпреки че голяма част от външното отношение е подобно, основните причини са различни. Сега става дума за млади хора, които за първи път са зърнали вътрешното си аз, техния вечен и невидим спътник, тази тъмна и заровена личност, която никога не се е проявила, защото не е знаела езика, на който да го направи.

Тогава, да, вярно е, че сме ги "развратили": откъснахме ги от корупцията в света, отделихме ги от лошите приятелства, отвратихме ги от наркотиците и порнографията, изправихме ги лице в лице със собствената им вътрешна свобода, която не се състои в това да викат по-силно от другия. Със сигурност дори сме ги измили и облекли, възпитали сме у тях отношение на дами и рицари, научили сме ги да уважават спътниците си, хората като цяло, родината си и символите, които я представляват. Върнахме ги при Бога... С какво повече можем да ги развратим?

Ако нещо друго би било подходящо за нас, дори в рамките на трудностите, свързани с работата с младежи, ние сме готови да го направим. Готови сме да изпием горчивата чаша на неразбирането, евтините обиди, възраженията и злобата. Правим го, защото в щастливите очи на нашите млади, на нашите акрополци, ние също така откриваме безкрайното и дълбоко присъствие на божественото.

Заради всичко това чувстваме Сократ близък до нас. Отново сме в битка. За пореден път цивилизацията пада и ние трябва да я подсилим посредством младите, които са надеждата на утрешния ден. Отново дължим един петел на Асклепий..., защото благодарността ни кара да се разпознаем като последователи на онези, които някога са отправили предизвикателство към човечеството: Философията е Любов към Мъдростта. Любовта към Мъдростта е Любов към Истината и в Истината се заключват всички ценности, които помагат на човека да измине чудесната пътека на Живота.