ОТ КАКВО (НЕ) МЕ Е СТРАХ

Надявам се, че след като успяхме да свикнем, доколкото може, с "извънредното положение", успокоихме също и своите души. Да се страхуваме ли още? От какво всъщност?

Искам да споделя с вас, че не ме е страх от грипния вирус, страх ме е от възможните решения, взети под силното влияние на страха или гнева, които могат да ни навредят повече от реалната епидемия.

В този момент не ме е страх от това да загубя живота си, по-скоро се страхувам да не загубим ценностите, за които говорехме с голяма самоувереност и понякога с малко суета, и с леко презрение към „останалите“. Ще се опазим ли да не заприличаме на това, което бе често мишена на нашите критики?

Не ми пречи толкова социалното „отстояние“, което се изисква от нас, колкото отчуждението и безразличието, когато сме един до друг. Ще ни помогне ли кризата да го преодолеем? Можем ли да съкратим психическото разстояние помежду ни с малко искрен интерес, с повече топли думи и приятелски жестове?

Не ме е страх от поредната икономическа криза, която се очертава. Страх ме е от моралната криза, която може да възникне от очакваната борба „за оцеляване“, или по-скоро за подобряване на личното благосъстояние. Ще запазим ли своята човечност и достойнство?

Не ми пречат толкова затворените магазини, колкото затворените умове, които отново – за кой ли път в историята? – не желаят, или не успяват, да разсъждават трезво, неповлияни от страха или гнева. Ще успеем ли да различим между сенките на илюзията и светлината на истината. Ще разобличим ли същинското в цялата криза, за да извлечем опит?

Не ме безпокои потенциалната липса на тоалетна хартия, а липсата на справедливост при разпределяне на общите блага, за които всички допринасяме. Ще успеем ли да предпочетем солидарността пред егоизма?

Не ме е страх дали ще имаме достатъчно количество уреди, подпомагащи дишането, а дали ще имаме достатъчно силна воля да се грижим за дишането на душите. Душите ни, когато вдишват от познанието, издишват солидарност. Когато вдишват от красотата, издишват доброта. Когато вдишват от добродетелността, издишват справедливост.

Не се безпокоя толкова от невъзможността да пътуваме из различни места, много повече ме е грижа за това ще съумеем ли след кризата да вървим заедно в една и съща посока, към обща цел? Може ли тя да бъде  свързана с Познанието, с Братството и с Развитието за всички? С такава Цел в нашите сърца ще ни бъде по-лесно да си отговорим на зададените тук въпроси с: „Да!“

Антонин Винклер