ЕЗОТЕРИЧНОТО ЗНАЧЕНИЕ НА ГЕРОИЧНОТО

Няма да забравя как веднъж пред друга аудитория се опитвах да обясня епопеята на Леонид, който, сражавайки се срещу персийците, спечелил два дни и дал възможност от Атина да бъдат отнесени и предпазени от плячкосване скъпоценни произведения на изкуството и най-ценните книги.

Един журналист ме засипа с укори: „Но нали ви е известно, че животът е по-ценен от всяка книга, по-ценен от каквото и да е!“ Накрая го попитах, малко на шега, дали ако Леонид не се бе сражавал при Термопилите и не бе победил персийците днес щеше да е жив. Журналистът изобщо не се бе замислял за това. Отвърна ми: „Всъщност не, би бил мъртъв.“ „Добре, сам виждате – отговорих му аз – всички ще умрем, въпросът е да изберем по какъв начин да живеем и в най-лошия случай как да умрем.“ Този въпрос е в много отношения подобен на избора, който, както се твърди, е бил предоставен на майката на Ахил – синът ѝ да има дълъг, но обикновен и незабележителен живот, или кратък, но славен. Тя избрала кратък и славен живот.

Във всички времена се е изтъквало значението на героичното. В цялата индоевропейска митология героите дори са били смятани за потомци на свръхчовеци, съчетание между Богове и Хора. Да си спомним Еней – вярва се, че бил син на Афродита и че негов баща бил принц Анхис, син на Приам. От земен човек и безсмъртна богиня се родил герой, който по-късно, през около XII в. пр.н.е.  щял да се сражава в Троя, да странства дълго, както ни разказва Вергилий, и да влезе в съприкосновение с древната култура на Алба Лонга. Днес, благодарение на археологически проучвания знаем, че всички твърдения на Вергилий, които се приемали за литературна измислица, са истина и че Еней действително е съществувал. Може би е трудно да си представим, че е бил герой, но когато се замислим за осъщественото от него, духом и психически сякаш ни полазват тръпки и осъзнаваме, че на света се раждат личности, надарени до такава степен, че няма как да са обикновени хора.

Моцарт сяда пред пианото на четиригодишна възраст, мятат отгоре му чаршаф и през това покривало той изпълнява различни музикални произведения. Кое нормално дете може да извърши това?

Веднъж попитали Август: „Господарю, тук на стената е останала да зее дупка и не знаем как да я запълним“. Той вдигнал един палмов лист от земята, потопил го в боя и ударил с него по стената. Оттук идва името на това, което днес наричаме йонийски или коринтски лист - орнамент, високо ценен в естетиката на класическото изкуство. Можем ли ние по някакъв начин да участваме в героични дела, да сме способни да вършим изключителни, необикновени неща?

Както би казал Платон, вътре в себе си ще открием „и едното“, “и другото“. Птолемей Сотер, когато говори за Александър Велики, казва: „Докато той беше жив, творяхме чудеса. Откакто е издъхнал – вършим невероятни неща, но не и чудеса.“ Какво е притежавал Александър Велики, за да го приеме в Соломоновия храм народ като еврейския, силно почитащ своите традиции? Какво е имало у него, та да слезе великият индийски цар Пурос от слона си и да му каже: „О, Александре, отреди ми такава съдба, каквато аз бих отредил за теб - тази, която ти пожелаеш,  ще бъде справедлива и добра.

За съжаление героизмът не е на мода. Испанците особено много го приемат на шега, затова Исабел Католическа и героят от испанския епос Сид са днес само смътни сенки. А те са творили велики дела, не просто история, градили са култура, разпространили са език, с който общуваме, дали са ни норми, с които живеем. Доколко можем да смятаме, че са изчезнали? Като философ вярвам в историческия ритъм и така, както съществуват разсъмване и свечеряване, след най-тъмната историческа нощ неизбежно се развиделява.

Нека потърсим тайните пружини, онова, което може да ни превърне по някакъв начин в герои, да ни извади от общия знаменател; да ни изтръгне от безличната маса и да ни накара да изпъкнем като индивиди на основата на нашите главни добродетели, на най-силните ни мечти. Древните философи са учели, че Човек не се състои единствено от своето тяло, а разполага със седем основни нива на проявление, които му осигуряват достъп до други реалности. Отвъд физическото тяло, което може да се види и докосне, съществува енергийно тяло, което поддържа клетките ни заедно и органите ни в действие. Отвъд него пък има психическо или емоционално тяло, наречено от окултистите „астрално тяло“. Отвъд него е конкретният ум, който анализира, предполага, запомня, води счетоводство на нашето ежедневие; над него е висшият ум. В египетския Папирус на Ани двата вида ум са символизирани от две дами – едната е облечена, другата не е. Първата е Кама-манас или конкретният ум, а другата е Манас – тя е необлечената дама и е почти скрита зад първата; тя е философският ум, който, макар и за броени мигове, размишлява върху въпроси като откъде идвам, къде отивам. Той е затулен – още не е настъпил еволюционно моментът, за да може да бъде показан – и отново се крие. Колко пъти пред смъртта на любим човек или раждането на рожба се питаме дали се завръщат на този свят.

Но да се върнем към всекидневното, към работата или учението, които ни изтръгват от предишните мисли и философският ум отново се скрива. Знаете, че Философията означава търсене на Мъдростта. Висшият ум е този, който дири Мъдростта. Другият ум – не. Той търси удобството, претегля цената на колите, мощността им. А над двата вида ум съществуват, едва осезаеми за нас, интуитивна, религиозна и волева част. Във всяко едно от тези тела феноменът се възпроизвежда на по-високо ниво със съответните подтела.

Как можем да извадим наяве от себе си героя, онзи, комуто най-много се възхищаваме, независимо как се нарича той - Александър или Еней, или личност, която никога не е съществувала физически, а само психологически като Дон Кихот например! Колко пъти изпитваме желание да излезем от рутината в живота, който водим, дори просто нахлупвайки тенджера на главата си, грабвайки тояга и изправяйки се навън срещу всички лоши и несправедливи хора; закриляйки слабите, дамите, децата? Нима съществува сърце, в което да няма място за подобна мечта? И ни се иска също, може би, да ни съпровожда един добър Санчо, който да ни напомня за ежедневната действителност. Или пък ние самите да сме този Санчо, крачещ до Дон Кихот. Казах ви как според Платон всичко е съставено „и от едното“, „и от другото“. Има хора, които се раждат със специален заряд и въплъщават историческа необходимост. Те поемат онова, което на Изток наричат карма, тежестта на съдбата. Древна легенда в Испания гласи, че когато тя бъде застрашена ще се яви мъж, който ще излезе от река Тахо. И дори да става дума за легенди, хубаво е всички да вярваме в тях. Не само във физически действителности, но и в друг вид реалности, които да изпълват очите ни със светлина, а понякога и със сълзи, но да ни карат да продължаваме да вървим и да преминаваме през всякакви трудности с вдигната глава, с уверена стъпка.

Древните са вярвали, че човек носи семето на всяко нещо от заобикалящата ни Вселена – вътре в нас живеят просяк и крал, селяк и благородник, убиец и убит, преследвач и преследван. Във всеки един от нас се крие човек, който се огъва пред обстоятелствата и страда като вол с наведена глава, но и друг, който се мъчи да ги превъзмогне с помощта на благородна и сияйна кауза.

У всеки един от нас е възможно раждането на героя. Необходимо е, чисто и просто, в своята сърцевина нашата духовна воля винаги да е насочена към най-висшата част на всяко едно от нивата, в които действаме. Практически на физическо ниво това би означавало да поддържаме всяко нещо възможно най-чисто и подредено, да не замърсяваме, да бъдем възможно най-екологични, да сме с Природата, а не против нея. На енергийно ниво то би се изразявало в поставяне на нашите енергии на разположение на хората, като не ни се свиди стотинката, която проси от нас беднякът - и тук нямам предвид онези професионалисти с големи табели, дето прибират милостинята и тичат да си  купят дрога, а истинските бедни. Когато Александър Велики видял някакъв просяк и спрял коня си Буцефал – така се наричал той, понеже на челото си имал белег, наподобяващ глава на бик – рекъл: „Просяко, подарявам ти града на Приам“. Сиромахът го погледнал и възкликнал: „Александре, аз съм просяк, на просяк ти подаряваш цял град?“ Александър отвърнал: Не просякът моли, Александър му дава“.

Възможността да носим такъв Александър в себе си ни насочва към героичното. Не само заради този, който получава, а и заради здравословната гордост, че даваме. Знам отлично, че днес и гордостта не е на мода. Модерно е да се говори за смиреност, за народи в процес на развитие, да се говори в името на народа. Преди векове в името Божие са се носели големи златни кръстове, пищни мантии, обсипани със скъпоценни камъни. Днес в името на народа се организират големи празненства и се произнасят демагогски речи. Аз не говоря в името на Бог, защото съм прекалено малък, нито в името на народа, защото не съм политик пред избори. Бих искал да ви говоря в името на истината, в името на онова, което е било, е и ще бъде отвъд всичко, в името на онова, което можем да носим през всички векове. Ние действително сме способни да извадим от себе си онази сила на волята, с която героят в нас да блесне, макар и само за миг. По някакъв начин неведомата Природа винаги възнаграждава щедростта.

Как можем да бъдем герои в психически план? Като контролираме емоциите си, не отвръщаме на обидите и т.н. Спомнете си Дон Кихот, когато казва: „Кучетата лаят по нас, Санчо, знак, че трябва да яздим напред“. Когато хоризонтът ни притиска, то е, защото по някакъв начин напредваме. Нека се помъчим да пречистим чувствата си, да нямаме само биологични инстинкти, но и духовни инстинкти като например този да закриляме слабите, да вършим нещата добре, дори тогава, когато никой не ни гледа, никой не ни мъмри.

А що се отнася до конкретния ум, нека го прилагаме правилно. Това е много трудно. Сещам се за един велик философ на име Шри Рам. Аз бях младеж, когато той ми каза: „Трябва да търсим щастие, което да не причинява нещастие на никого. Когато някой обущар продава изработените от него обувки евтино, хората, дето ги купуват са много щастливи, но обущарят не е, тъй като губи пари. Ако същият този обущар ги продава много скъпо, нещастни ще бъдат хората. Трябва да се стремим всички да са щастливи“. Аз му отвърнах: „Нужно е да се произведе тогава везна с две ластични половини, така че да се вдигат и двете едновременно.“ А той ми каза: „Не, нужно е да се излезе малко от материалния свят!“

Ако всички си поделим един хляб, ще ни се падне по много малко. Но при духовните неща, музиката, например, ако всички я слушаме, можем да изпитаме духовна благодат, без тя да се смали при подялбата. Ако се извисим до такива духовни висоти ще постигнем нещо, което може да бъде дадено на всеки, без никой да бъде ощетен, и всеки да получи каквото му се полага.

Ако продължим да се извисяваме ще достигнем друго лице на ума – благородни, дръзновени идеи, а не обикновено повторение на библиографии, каквото е голямото изкушение; днешните писатели винаги търсят библиографии, опора в казаното от другиго. Трябва да сме смели, да пишем и говорим неща, които мислим искрено. В огромното космическо колело, в безграничната Божия милост има място за всички, за големи и малки, за красиви и некрасиви, за птици и риби, за камъни и дървета, за звезди и земни недра. Ако всеки от нас заеме своето място можем да имаме възвишени идеи, които да отразяват вътрешната ни същност и да помагат на хората да вървят.

На интуитивно ниво би трябвало да сме еклектични, да не се мъчим да принуждаваме другите да мислят като нас. Да представяме нещата такива, каквито вярваме, че са, смело. Много пътища се изкачват към върха на пирамидата. Горе всички ще се срещнем. Разделени сме долу, но колкото повече се изкачваме, ние се сближаваме, макар и да вървим по привидно противоположни пътеки. Това е хармония чрез противопоставяне. Понякога хората, които мислят различно от нас, стига да са добронамерени, могат да стигнат до някаква форма на истина.

Стигнахме до нивото на волята. Всички я носим в Душата си. Не съществува колело, способно да се върти, ако няма ос. Ние сме колела и се въртим в живота, а в нас като ос действа волята. Само трябва да я потърсим, да запретнем ръкави и с цялата сила на Душата да намерим онова вътрешно същество, което надхвърля рамките на всички удобства, на всички обстоятелства, на страха какво ще кажат хората. То не е само форма на еволюция, а по-скоро на трансмутация, то е алхимическа стъкленица, нещо като онази епруветка, която според алхимиците съдържала солта, сярата и живака. Накрая лумвал спасителният пламък и от него се надигал фениксът.

Нужно е нещо повече от „еволюция“, нужно е божествено докосване, ръката на Бог върху гърба ни, която да ни помогне да се превърнем в нещо различно. Човек е успял да стане Човек, превъзмогвайки животинското, защото е имал това божествено докосване, което му е позволило да направи скок напред.

Да си герой означава да ставаш все по-добър, да изследваш Историята, за да откриеш в себе си безсмъртната искра. Не всички ще бъдем Сид или Александър Велики. Някой ще трябва да приеме ролята на Буцефал – той също е влязъл в Историята – на Бабиека и Росинант. Не е важно дали си горе или долу, това е фалшивият мит за класовата борба. Важното е да бъдем това, което сме – по-добре е да сме добър кон, отколкото лош рицар. Платон е казвал, че добрият метач в храма струва повече от един лош цар. Най-добре е да изпълняваме собствените си задачи точно и изрядно. Ако някой лаком човек успее да победи слабостта си и яде по-малко, той вече донякъде е герой. А щом може да превъзмогне това, значи е в състояние да превъзмогне много други неща. Човек, който се страхува от тъмнината, но не държи винаги запалени лампите вкъщи, вече е направил малка крачка. Човек, който се страхува от смъртта, но някой ден отива да се разходи из гробището със съзнанието, че там може би няма друго освен прах, а животът е отвъд… той е герой: в него е започнала да расте искрата на огнения орел, който се извисява над епруветката.

Още по-нататък следват онези, които олицетворяват действително историческо превъплъщение; онези, които превъплътяват съдбата, някаква потребност и задвижват великите промени в Историята.

Вътре в нас може би дреме един Дон Кихот, който язди към несъществуваща Дулцинея. Или може би един Александър, който се обявява за син на Амон и поема към Египет да търси своя хороскоп, издълбан на голяма гранитна плоча. А може би един Санчо, който с малко сирене манчего и мех с вино с желание крачи до дон Кихот. И няма значение, че кучетата лаят, те лаят, защото ние вървим напред, а копитата на нашите коне чаткат по земята в древния ритъм на барабаните на съдбата.

Нека ценим себе си, нека бъдем това, което сме, въпреки всичко и всички. Ето това е да си философ и да си герой.